The Dark Gift series

                          ~~ Глава 2: Пламтящ ритъм~~  

Има само едно нещо, което може да повдигне полузатворените клепачи на човек в края на един скучен и смъкващ болезнено адреналина ти час- звънецът. Да, звънецът спасител. И тъкмо навреме бих казал. Госпожа Картър, преподавателката ни по география тъкмо щеше да подхване втория урок, защото, или поне тя така твърдеше, тази година била най- трудната след последната ни и трябвало да вземем възможно най- много материал за максимално кратко време, за да можем здраво да се подготвяме за догодина. Аз обаче никак не мислех за учебния материал точно в този момент. Ребека беше успяла да ме разсъни след лекичкото ущипване по ръката. Проблема беше там, че топлата слънчева светлина ме изпълваше с невероятен покой, а покоят от своя страна водеше и до сладка дрямка… Прибрах учебниците си в чантата и доволно я преметнах през рамо, когато главата ми механично се извъртя към прозореца. Дали отново щях да го видя, там, в сянката на дъбовете? Беше ли истински, или в търсене на различното подсъзнанието ми беше извъртяло лоша шега? Истински или не, аз бях усетил присъствие. Мощно и някак странно. Привлекателно, но и изпълнено със сенки присъствие. Вече започвах да се питам дали наистина не е било само плод на въображението ми. Напуснах класната стая леко отнесено, без да усетя, че Ребека беше сплела пръсти с моите и нежно галеше дланта ми с показалец. Погледнах я и побързах да изтрия странната физиономия от лицето си, преди да беше забелязала. Не усетих кога бяхме стигнали до месинговите шкафчета в коридора, но точно тогава гаджето ми впи устни в моите и това ми подейства като сутрешен леден душ. Постояхме така около две минути, когато най- сетне разделихме устните си и се вгледахме един в друг с игриви пламъчета в очите. - Нали ще дойдеш тази вечер в клуба? Ще има нещо като купон по случай началото на учебната година и „ Ууд Дагър” ще свирят.- казах аз на Ребека. „Ууд Дагър” бяха готик-рок група от нашето училище. Ребека изглежда се замисли, но после се закиска. Беше толкова чаровна, че не можах да устоя и аз също се засмях тихичко. - Попринцип трябва да съм детегледачка… Нашите заминават извън града и ми оставиха Тифани. Нали знаеш как е… Тифани беше четиригодишната сестричка на Ребека. Нежно я погалих по лицето и съвсем смирено кимнах. Тогава Ребека се засмя и разбрах, че тя нямаше да ми откаже. - Ще помоля съседката, госпожа Фланиган, да я гледа за няколко часа. За нищо на света не мога да пропусна такава вечер, щом и „Ууд Дагър” ще свирят. Една приятелка ми каза, която пък го чула от приятелката на нейната приятелка, че имали нов вокал. Това трябва да се види. Никак не ги разбирах тези момичешки верижни реакции, затова само кимнах и заедно с Ребека поехме към изхода. Щяхме да прекараме следобеда заедно и след като тя отскочеше до тях, за да остави Тифани на госпожа Фланиган, директно щяхме да тръгнем за „ Голдън Грил”, любимият клуб на всички тийнейджъри в Ню Орлиънс. - Ееееййййй, къде без мен?!- една ръка обви раменете ми и ме притисна към горещото и задъхано тяло на Джак, който очевидно беше минал през парка на бегом, за да ни настигне. Ребека извърна поглед, сякаш се беше надявала да прекараме следобеда напълно сами. И аз го исках, но като се замислех, с Джак също нямаше да е скучно. С него никога не ми беше тъпо и всеки път се радвах на компанията му. При Ребека очевидно не беше така. Тя метна на Джак ужасно мил поглед и му каза със сладък и умерено напевен глас: - Да, Джак! Остани с нас. Много ще се радвам! Опааа. Не бях супер спец на тема „момичешки свят”, но ясно знаех , че това на техният език означаваше „Не, Джак! Чупката. Не можеш да останеш при нас!”. Стиснах устни в опит да прикрия внезапно напушилия ме смях и съсредоточено забих поглед в небето. Джак се усмихваше с ослепителните си зъби, а Ребека си мърмореше под носа. Ясно долових думите „ лепка” и „натрапник”. Джак пъхна ръце в джобовете и изрита едно камъче попаднало на пътя пред обувката му. Даа, очертаваше се супер следобед, няма що. След сконфузната ситуация в училище и появилото се напрежение между Джак и Ребека, аз реших да опитам да разведря нажежената до бяло обстановка и да предложа на гаджето си и на най- добрия си приятел да отидем у нас и да там да прекараме следобеда. Щеше да ми е приятно, а и бях сам, а мразех да стоя сам в тази огромна къща. Майка ми беше в галерията, баща ми- на поредния банкет, а Себастиан все още не се беше прибрал от университета за уикенда. Освен това исках да смекча отношенията между Джак и Ребека, защото последното нещо, което исках, беше да избухват караници, особено между най- скъпите ми хора. Знаех, че Ребека не беше такова момиче, но погледа, който хвърли на Джак в училищния двор уплаши дори и мен. Джак, от друга страна, не искаше да си има проблеми с гаджето на най- добрия му приятел, но и сляп човек би забелязал, че винаги когато сме в момент на… ъм… близост с Ребека, той винаги помръкваше. Не знам защо го правеше, но винаги се бях замислял по въпроса… Ами ако тайно си падаше по Ребека? И не можеше да понася гледката как се прегръщахме и целувахме с нея? Но въпреки това знаеше, че тя обичаше най- добрия му приятел и каквото и да ставаше, той не можеше просто да ми го каже. Притеснено стиснах устни докато пресичахме улица „Клоувър” и бавно поехме към площадчето „Лилиум”. До къщата ми, която се намираше на улица „Мейпъл” номер 1404 оставаха още две пресечки, но страха, който ме беше залял подкоси коленете ми и в един момент, без предупреждение, те се огънаха и Джак обви ръце около мен, за да ми попречи да се строполя на земята като последния идиот. Усетих как сърцето на приятеля ми заби с пълна скорост, а Ребека уплашено ме прегърна, след като Джак ме пусна и равновесието ми се беше възвърнало. - Добре ли си, Джереми?!- почти изкрещя Ребека, подпирайки брадичка на рамото ми. Погалих я нежно по гърба, показвайки й, че всичко е наред. - Да, да, нищо ми няма… Аз бях глупак. Как така бях позволил на един глупав момент на притеснение да огъне коленете ми и да стана за смях пред гаджето ми и най- добрия ми приятел?! Но после ги погледнах и разбрах, че те не се подсмихваха. Вместо това изглеждаха видимо притеснени. Ето, още едно доказателсто, че ме обичаха. Тъпа детска усмивка накъдри и без това малките ми устни. - Всичко е наред, всичко е наред… Просто последните два дни почти не съм спал, нито ял нормално, нали знаете, предучилищна треска… - Ами да, Джер, всъщност наистина си леко блед. Хайде като стигнем до вас да си легнеш ии за нула време ще ти мине.- каза Джак. Бях на път да се възпротивя, но изведнъж една бясна червена лампичка замига яростно в съзнанието ми. - Не, не, ще ви правя ком… Амиии, всъщност да, ще полегна за половин час,а после ще приготвя нещо за хапване. Става ли така? Това беше възможността. Идеалният шанс да разбера истината. Да оставя Джак и Ребека насаме и да видя какво ще стане между тях, докато те си мислят, че съм в леглото. Тайно щях да ги наблюдавам, за да видя какво щеше да стане. Ама и аз съм един приятел… Но въпреки всичко любопитството ме гризеше с острите си като бръснач зъби и не ми даваше никаква мира. Щях да го направя безупречно, без те двамата да разберат. Чисто и просто, като… - Детска игра?- изтръгна ме Джак от унеса ми. Игледах го ужасено. Край, беше прочел мислите ми… Ама какви ги говорех, това беше… - Невъзможно!- почти извика Джак. Ребека го гледаше въпросително. Не, не беше възможно да ми е прочел мислите, бях такъв филмар, че… - Хора, вижте! Отварят нов лунапарк „Детска игра” идната събота! Ще има голям купон с безплатен сладолед и голяма изненада накрая! Очите ми леко се разфокусираха. Ама за какво говореше той? В следващия момент проследих пръста му, който сочеше към огромен шарен плакат, залепен на отсрещния прозорец на една стара постройка. Реклама на нов лунапарк. Напуши ме такъв смях, че не можах да се сдържа и започнах да се смея като последния идиот насред улицата. Как бих могъл да си помисля, че Джак може да чете мисли?! Край, дотук бях с поредицата „Директора демон”. - Джереми, какво има?- попита Ребека. Най- сетне успях да овладея смеха си и замазах положението с първото нещо, което ми дойде на ума. - Намерих в нещата на Себастиан старото му плюшено мече… А той ми беше казал, че го е изхвърлил преди години. Изведнъж се сетих за това…- направих невинна физиономия, след като забелязах, че Ребека ме гледаше леко подозрително, но после и тя се засмя. Джак се усмихна лекичко и продължихме напред. След по- малко от десет минути вече бяхме пред къщата ми. Точно когато извадих ключовете си и понечих да отключа лакираната врата от черешова дървесина, аз отново го усетих. Онова присъствие. Потреперих и извърнах глава към улицата. Всичко изглеждаше нормално. Ветрецът леко поклащаше листата на дърветата, навред се чуваше чуруликане на птички, но въпреки това аз го усещах. Мрак, гъст и плътен мрак, силно концентриран и примесен с още нещо. Яркочервена, силно нагорещена страст. Интерес. Копнеж. Но към кого? Или по- скоро… Към какво? Погледа ми отново обходи улицата. Нищо необичайно. Но го усещах. Не ме изпускаше от поглед. Горещ, хищен поглед. И беше някъде наблизо. Но къде? В следващата минута погледа ми се премести върху любопитните лица на Джак и Ребека, които ме гледаха странно. И се усетих. Бях пъхнал ключа в ключалката, но не го въртях. Бях вперил немигащите си очи в улицата. И изведнъж изчезна. Горещата страст, мрака, интереса… Примигнах и въздъхнах, напълно завръщайки се в реалността. - Джер, на теб май наистина ти има нещо. Определено трябва да полежиш поне половин час.- промълви Джак, впервайки в мен притеснен поглед. Ребека кимна и лекичко ме хвана за ръката. Най- сетне влязохме в къщата и оставихме чантите си на закачалката до вратата. Веднага нахълтахме в кухнята, където аз се заех с храната. - Е, ще направя пуканки и ще ви пусна някой филм, докато аз се излегна за мъничко. Във фурната има от канелените кифлички на майка ми, а в хладилника има сок от вишна. - Ммм… Джереми, казвал ли съм ти, че майка ти е богиня в кухнята?- загледа замечтано Джак, след като опита една от кифличките. - Ъъ, да, всеки път като ми дойдеш на гости, и то по максимум петдесет пъти- прихнах аз, а Ребека се ухили. Направих пуканки, сложих от кифличките на един поднос и извадих каната с леденостудения сок от вишна. След това отидохме в хола и Джак и Ребека се настаниха на огромния диван, на максимално разстояние един от друг. Поставих храната върху стъклената масичка пред дивана и им пуснах да гледат „I am number four”. Любимия ми филм, нямаше по- добър от него! - Джереми, искаш ли да те завия?- попита ме Ребека. Видях как Джак нервно се намести на дивана. - Ъъ, не. Благодаря ти все пак. Вие гледайте, аз идвам след малко. Стаята ми се намираше на втория етаж, но аз не се качих по стълбите. Вместо това се сврях в чупката до стената между хола и вестибюла, където замалко щях да бутна една картина на Ван Гог и както щях да се издам, така и да си навлека гнева на майка ми. От тук имаше идеална видимост към хола, естествено без никакъв шанс Джак и Ребека да ме забележат. Щях да разбера каква беше цялата тази работа между тях. И дори и да имаше нещо ( въпреки, че се надявах да нямаше), аз на всяка цена трябваше да знам! Имаше или нямаше, времето си минаваше, а кръста ми ставаше все по- чувствителен и по- чувствителен. А Джак и Ребека бяха забили очи в телевизора, и то с необезпокояван интерес. На няколко пъти Джак хвърли няколко интересни погледа към гаджето ми, сякаш искаше да й каже нещо, но имаше нещо което го възспираше. Хайде де, хайде, направи каквото беше там… Мина половин час, но от хола се чуваха само и единствено гласовете на Алекс Петифър и Диана Агрон. Даа, забавничко… Тъкмо бях на път да се откажа и да се завърна като герой в хола при приятелите си, когато стана нещо интригуващо. Ребека извърна глава към Джак и проговори с леко треперещ глас: - Джак… Не знам как да ти задам въпроса, защото не искам да съм груба с теб, но… Ами… Ние с Джереми обмисляхме да прекараме следобеда заедно, нали разбираш… Като гаджета. И не че имам нещо напротив, но… Ами… Джак можеше да ми е най- добър приятел, но определено не беше идиот. Когато заговори на Ребека, тона му беше леден и това ме уплаши до известна степен. - Хайде де, кажи си го направо. Искаше да не идвам. Ребека стисна устни, но стана от дивана със свити юмруци и отвърна със същия леден тон: - Всъщност да. И не знам защо така си се залепил за гаджето ми, но… - Той ми е най- добър приятел! И е така дълги години преди да се запознае с теб! Бузите на Ребека пламнаха. Опа… Щяха да се скарат. Трябваше да се намеся, но първо исках да чуя какво щяха да си кажат, все пак, в яростта си някой от тях двамата можеше да си признае нещо интересно. - Аз съм му гадже и той заслужава най- доброто! Знам, че си му най-добър приятел, но сега нещата са различни и ти трябва да го приемеш, Джак. Джак трепереше. Аз слушах с интерес. Хайде, кажи й, че си влюбен в нея. Хайде… - Не ми пука! Нищо досега не е успявало да ни раздели, няма да позволя на някакво си момиче да го направи! Ъм… Какво? Точно в тази секунда Джак звучеше като някакъв психопат, който беше обсебен от мен. Странно, не очаквах нещата да се развият по този начин. Ребека обаче не се спря. - Хората порастват, Джак! Защо не вземеш да си намериш и ти гадже? Само тогава ще разбереш какво се опитвам да ти кажа. Стига си преследвал Джереми и си намери някое момиче. Ще ти се отрази добре. Това е идеалната възраст за започването на пълноценна връзка. Довери ми се и… - Какво разбираш ти? Има един човек, когото не само харесвам, аз го обичам! Но този човек никога няма да прояви интерес към мен, само и само заради… Точно тогава щях да чуя какво щеше да каже Джак, но нали съм един голям „късметлия” и точно тогава носа ме засърбя и се изкихах доста звучно. Джак и Ребека заедно извърнаха глави към мен и побързаха да изтрият гневните физиономии от лицата си. Реших да се направя на ударен и да „помажа” малко. - Тъкмо се бях унесъл, когато чух гласове… Всичко наред ли е? Ребека стисна устни, а Джак, който целия трепереше, веднага побърза да се овладее. Явно не искаха да разбирам за краткия им сблъсък, макар че не разбрах нищо благодарение на тъпата кихавица. - Всичко е наред, Джереми. Ребека видя един паяк и аз… аз… аз се опитах да го убия. Доста е страхливо гаджето ти.- усмихна се нервно най- добрия ми приятел. Погледнах към Ребека, която енергично закима в знак на съгласие за тази скалъпена историйка. Аз също плъзнах усмивка към тях, макар че знаех всичко. Видях, че нямаше повече смисъл да го обсъждаме, затова реших да сменя темата по възможно най- смехотворния начин. - Хареса ли ви филма? А кифличките? Да знаете, мама ще ви даде рецептата, само трябва да я помолите и… - Всичко беше прекрасно, Джереми. Аз обаче трябва да отскоча до нас, за да оставя Тифани на госпожа Фланиган. Хайде направо да се срещнем в „Голдън Грил”, става ли?- каза Ребека, като набързо ми даде една целувка по устните и тръгна към антрето. Кимнах разсеяно и отидох да я изпратя. Джак въздъхна и седна на дивана, като качи краката си на масичката. Погледнах часовника. Вече беше пет и половина, а купона в клуба започваше в седем и половина. С Джак трябваше да си намерим някакво занимание, за да запълним времето си. Приятеля ми явно искаше да ми каже нещо, защото направи няколко опита, но все нещо го спираше. Най- накрая обаче извърнах глава към него и му казах с възможно най- сериозния си тон: - Какво има, Джак? Какво не е наред? Хайде, казвай!- ударих го лекичко по рамото. Той извърна тъжния си поглед, но въпреки това си замълча. Опитвах се панически да разбера какво го мъчеше. Ох, защо не бях кихнал няколко секунди по- късно?! - Не… Не е нищо важно, братле. Просто този филм успя да ме разчувства. Знаеш, че никога не се разчувствам на такива неща, но се поставих на мястото на Джон Смит. Загубил е родния си свят и е бил принуден да се крие на Земята заради тези изроди… Реших, че нямаше нужда повече да го въртя на бавен огън, затова се съгласих и енергично закимах. - Да, това е най- любимия ми филм… Няма втори като него. А и освен това… Останалите два часа прекарахме в приказки за „I am number four”. Разпалено обсъждахме главния герой, когато подсъзнанието ми ме накара да погледна часовника си и да повиша тон. - Джак, виж колко е часа! Трябва веднага да се изстреляме към „Голдън Грил”! Иначе Ребека ще побеснее!- панически скочих от дивана и се втурнах към стаята си. - Нима те е страх от нея, братле?- попита Джак. Спрях се и го погледнах изненадано. Тук имаше нещо, и усещах, че много скоро щях да разбера какво беше то. - Ъм… Казах го в преносен смисъл и… Наистина ли не ме разбра? Джак ме гледаше странно. Какви ли мисли препускаха през съзнанието му точно сега? - О, да… Извинявай, Джереми, малко съм разсеян днес. Все пак е първи учебен ден. - Мхм. Разбирам те. Хайде да вървим, сигурен съм, че ще си прекараме супер тази вечер. - Да. Така е. Вечерта ни ще е такава, каквато си я направим. А и за нищо на света не трябва да пропускаме „Ууд Дагър”. Входната врата се отвори и на прага цъфна майка ми, която носеше две торби с покупки. - О, Джереми! Как беше първия ден? Джаак, радвам се да те видя! Как си? - Отлично, госпожо Кохен! А вие? Веднага щом видя майка ми, Джак изпадна в състояние на сладост. Wtf? Явно много я харесваше… Майка ми остави пликовете и ни погледна, слагайки ръце на кръста си. - Мамо, ние излизаме. Ще се видим по- късно тази вечер. Хайде… - Чакай малко, Джереми. Не ме карай да го казвам… Прибери се навреме, утре си на училище. Добре ли се справих? - Идеално, мамо.- ухилих се аз. Майка ми също се засмя, последвана от Джак. Истината беше, че майка ми беше много готина и съвременна жена, все пак не беше от най- възрастните майки. И понякога, но само като постановка, тя се опитваше да влиза в ролята на строга майка и да ми поставя ограничения като „вечерен час”, „време за сън” и „никакви купони у дома”. Но го правеше по- скоро на шега. Все пак, в тялото на тази млада жена все още живееше духа на една тийнейджърка… Излязохме от къщата и поехме към „Сентрал авеню”, където се намираше бара. Просто имах странното усещане, че нещо интересно щеше да се случи тази вечер… Барът беше пълен с ученици от нашето училище и приятна музика допълваше веселата атмосфера. Обстановката в самото заведение беше смесица между изящество от лакирано дърво и модерен барплот от черна стомана и абаносова дървесина. Модерен, мрачен шик. С Джак обходихме масите с поглед и съзряхме нашата компания, заедно с Ребека, която ни махаха от дъното на заведението. Поехме натам и с приятеля ми чукнахме юмруци с останалите момчета и момичета. Ребека беше запазила мястото до нея свободно и аз се настаних там, а тя ме гушна и ме целуна по бузата. От тук имаше хубава видимост към сцената, която все още беше празна и на която малко по- късно щяха да се появят „Ууд Дагър”. Случайно чух разговора между Лорън и Портър, двама от приятелите ми. - Абе брат, знаеш ли защо пичовете от „Ууд Дагър” са си избрали такова име за групата? Бях се замислил от доста време насам и никой не можеше да ми отговори на въпроса. - Аз мисля, че знам. Името на групата е избрано от Джейсън, вокала им. Нали знаеш какво е „Ууд Дагър”? „Кинжал от дърво”. - Да… Но какво общо има това?- недоумяваше Лорън. Портър се захили. - Ами… Джейсън бил луд фен на тема вампири. Чувал ли си за това? Из Ню Орлиънс има слабо разпространени градски легенди за вампирите, демоните на нощта. Джейсън е успял да издири всяка една от тях и именно от там му е дошла идеята за името на групата. - Е…? - Дървеният кинжал е единственото оръжие в този свят, което може да убие вампир. - Ъъм, нали знаеш, че вампирите не съществуват?- засмя се Лорън. - Дъъ, ясно ми е като бял ден, пич!- последва го със смеха си Портър. Аз също се засмях на разговора им. Джак беше седнал малко по- далеч от мен и Ребека, но през цялото време ми хвърляше странни погледи. И с всеки един поглед аз все по- настоятелно се запитвах защо. Имаше нещо прикрито в цялата тази работа, но за жалост не можех да чета мислите на хората. Както и да е, вечерта напредваше, а в бара се носеше трепетно очакване. Скоро „Ууд Дагър” щяха да излязат на сцената и истинския купон най- сетне щеше да започне. Групата ни си говореше за най- различни приятни неща, когато най- сетне, след петнадесет минути, светлините угаснаха и цветните прожектори огряха подиума. Всички затаиха дъх в очакване на своите идоли. „Ууд Дагър” бяха придобили изключителна популярност през последните две години, а текстовете на песните, които бяха дело на Джейсън нямаха равни. В тях се пееше за тъга и болка, за приятелство и копнеж, за войни и битки, за страст и любов… Бесен акорд на китара прокънтя в помещението и писъците на всички гости озариха горещата обстановка. На подиума излезе Трой, барабаниста на групата и нагласи микрофона си.Той беше високо и бледо момче, със светлоруса коса, която стърчеше във всички посоки, пиърсинг на едната си вежда и беше облечен в черна метъл тениска и кожени панталони, а на ръцете си носеше множество бодливи гривни. Явно искаше да каже нещо преди истинския купон да започнеше. Леко отнесения му глас се разнесе над публиката. - Кой е готов за купоооонн?- извика Трой. Всички извикаха в един глас: - НИЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ!!! - Доообре, хора. Ама първо искам да направя едно съобщение, щото тва е много важно за нас. Таа, за жалост, нашият вокал Джейсън вече не е част от нас. - НЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ!- отново извика публиката. Но как беше възможно? Джейсън беше отдал живота си на тази рок банда. Нима за него вече нямаше значение? Или… Не, с него трябваше да се е случило нещо, за да се откаже. Доколкото го познавах, единствено смъртта можеше да го раздели със скъпоценните му „Ууд Дагър”. - Каквооо? Как е възможно?!- провикнаха се няколко дванадесетокласнички от съседната маса. - Тихо, хора, запазете тишина… Джейсън замина. Тръгна си от Ню Орлиънс и повече никога няма да се върне. Само това знам. И нас ни боли колкото вас, но просто положението е такова.- каза Трой. Но беше някак странно. Забелязах, че докато го казваше беше някак отнесен, а погледа му се рееше някъде в нищото, а не в публиката. - Но имам и добра новина. Ние успяхме да намерим заместник на Джейсън, и повярвайте ми, хора, ще останете крайно доволни от него. Моля посрещнете с отворени сърца нашия нов вокал- Даниел Уитмор! На сцената излязоха останалите членове на „Ууд Дагър”, последвани от… Ако мракът можеше да се въплъти в човешко същество, ето това беше той. Имаше гарвановочерна коса, лъскава и гъста, като козината на диво животно. Беше дълга до малко над раменете му, но беше подстригана супер изтрещяло. Под изтрещяло имах предвид, че някои кичури бяха с различна дължина и стърчаха в най- различни посоки. Хмм… Ако сте виждали някой аниме герой, или по- скоро някое аниме емо, ще разберете за какво говорех. Под насечения му бритон се виждаха две леденосини очи, някак мрачни и замислени. На красивите си устни имаше змийска захапка, нали го знаете, онзи вид пиърсинг? На носа си също имаше пиърсинги. Лицето му беше нечовешки красиво. Беше бяло като мрамор и някак… замислено. Беше облечен в кожено черно яке, а под него беше с потник, който подчертаваше твърдите му като камък мускулести гърди. Беше висок и строен. Освен това носеше размъкнати дънки и кецове. Сякаш беше от мрамор. И в този момент се запитах: нима легендарния Принц на мрака наистина съществуваше? Това беше той… И в следващия момент усетих онова присъствие. Ледено- горещо, с цвят на непрогледен мрак, с блясъка на черен водопад, по- силно отвсякога. То заля тялото ми и ме опърли както слана опърля току- що поникналите листа на лозята. Чух как женската аудитория започна да го обсъжда. Беше като жуженето на стотици пчели. Ясно чух как някакви мацки се бутаха и караха. - Леле, нямам нито един химикал в себе си! Мислите ли, че ще се подпише с червило на деколтето ми? - Дай ми това червило, първо на мен ще се подпише! - Трайте там! Мисля тази вечер да го водя право у нас… - Кучка! Изчакай си реда! Даа, из целия клуб се носеха подобни неща. Беше странно, но не можех да откъсна очи от него. И в следващия момент той впи очите си в мен. Беше като леден пожар. Клетките в тялото ми горяха… Даниел Уитмор взе микрофона и тогава за първи път чух гласа му. Беше дълбок, но и в същото време нежен, мрачен, но и светъл… - Добър вечер. Не съм много по представянията, но мисля да поздравя всички вас с най- новата си песен. Той… Пишеше музика? Уау. Изведнъж забелязах, че докато говореше той не сваляше очите си от мен. Беше супер странно, но интереса ми към него бушуваше в тялото ми като природна стихия. Даниел взе китарата си и даде тон на останалите. И музиката ни заля като ураган. Някъде там, сред всички светове, трябва място да има, Някъде там, сред всички звезди, трябва време да има, Място да те срещна, миг да те обичам, отсега завинаги… Любовта ни продълважа там, където няма смърт, Целувката ни гори във ледената вечност… На светa няма място да има, между нас няма разстояние да има, Няма ли да намерим ние любовта, там, където свършва пътя тъй безкраен… Каква… Каква беше тази песен? Нещо странно се случваше. Музиката и песента не само се носеха навред, те проникваха в нас, обземаха телата ни, обладаваха душите ни… Музиката беше толкова нежна и тъжна и в същото време примесена в грубите акорди на рока. Нежни и груби акорди, сляти в едно. Смърт и живот, сляти в едно. Всички слушаха тази прекрасна песен. Но тя не беше нормална. В нея нямаше нищо нормално. Какво беше това място, там, където свършва пътя тъй безкраен? Такова място просто нямаше. Не съществуваше. Гледах Даниел и той гледаше в мен. Нямаше нищо важно. Само тази песен. И изведнъж всичко свърши. Изминаха няколко минути преди публиката да се осъзнае, защото всички бяха вперили погледите си в Даниел Уитмор и бяха слушали песента. От очите им се стичаха сълзи. Докоснах бузата си и усетих нещо мокро по нея. Сълзи? Нима и аз се бях поддал? Ребека тихичко плачеше на рамото ми. Потупах я по гърба и тя се сгуши в мен. Всички бяха като хипнотизирани. Имаше нещо нечовешко в тази песен, в тези акорди. Както и в Даниел Уитмор. След още няколко песни, които ми се сториха абсолютно нормални, и които се оказа, че са дело не на Даниел, а на Трой, „Ууд Дагър” обяви края на вечерта и лудите фенове, предимно фенки, се скупчиха около групата. В центъра на вниманието беше Даниел Уитмор, другите бяха на заден план. Аз и Ребека излязохме от клуба на чист въздух и изведнъж телефона на гаджето ми позвъня. Тя го вдигна и след две минути мълчание го затвори и ми каза с тъжен глас: - Аз трябва да се прибирам, Джереми. Госпожа Фланиган ми се обади и каза, че Тифани отказвала да заспи без мен. - О, да, върви, няма проблем…- казах някак отнесено. Ребека също беше отнесена и аз се запитах дали това не беше от влиянието на онази песен. Нямаше място за съмнение. Имаше нещо странно. Огледах се за Джак в нощта и след като успях да събера мислите си, реших, че е още вътре в бара. Тъкмо щях да се запътя към вратата, когато нещо привлече вниманието ми. Даниел Уитмор се беше облегнал на стената и беше кръстосал ръце, гледайки право в мен. - Мерси за интереса. Май много ти хареса песента ми.- каза ми той с дълбокия си глас. - Ъъъ… Пак заповядай- отвърнах аз. Говорех глупости, усещах се. Но той ме изгаряше с ледения си поглед и това ме караше да си гълтам граматиката. Кое беше това момче?

~~Глава 1: Началото на края~~
Някои хора може би се чудят кое е любимото занимание на едно седемнадесетгодишно момче с нормални тийнейджърски проблеми, куп надути приятели и вманиачено гадже. Сънят. Да, не сте прочели грешно. Сънят. Той те кара поне за няколко часа да се откъснеш от реалността, да посънуваш за непознати места, за земи, изпълнени с приключения, луди премеждия и щуро забавление. Сигурно ще го намерите за странно, но това е самата истина. Ако бяхте на седемнадесет и живеехте в Ню Орлиънс, щата Луизиана, щяхте да разберете за какво говоря. Но като се замисля… Доста малко от приятелите ми мислят по този начин. Защо ли? Защото те са свикнали с баналната реалност, затворени са в един омагьосан кръг и за тях най- голямо значение има това какво ще облекат за деня, с кого ще преспят същата вечер и как ще изкарат до края на учебната година. Лично аз бях над тези неща. Не че се фукам или нещо от сорта, но просто не мога да кажа на черното бяло. Имах приключенска натура и ми беше трудно да живея в свят, в който приключенията бяха изместени… на заден план? Да, това прозвуча най- правдоподобно. Хмм, мисля, че трябва да спра с оплакванията и най-сетне да ви въведа малко по- дълбоко в историята. Но нека първо се представя. Казвам се Джереми Кохен, на седемнадесет, както вече ви стана ясно. Роден съм тук, в Ню Орлиънс. Какво още…? Ами, понеже е подробна история, би трябвало да добавя, че съм от привидно заможно семейство. Баща ми е бизнесмен, притежава куп болници в цялата страна, изключително зает, но и крайно отдаден на семейството си човек. Майка ми притежава художествена галерия, но през повечето от времето си е домакиня. Макар и доста млада, тя се справя повече от добре. Освен това имам по- голям брат. Казва се Себастиан, студент по право и, ако мога да отбележа, абсолютен задник. Защо ли? Защото непрекъснато ми натяква как трябва да вървя по неговите стъпки и често ми се случва да стигам до желанието да не му разбия носа… Ами ако не искам да вървя по неговия път? Все пак не той определя живота ми. Всеки трябва да има право на избор, дори и някои хора да не го одобряват. Що се отнася до училището, имам известна популярност в него. През последните години станах приятел с доста хора и в пълен състав групата ни беше доста голяма. Освен това… ъм… доста момичета си падат по мен. Отново прозвуча като хвалба, нали? Както и да е. Но, както някои от вас може би се досещат, аз си имам гадже. Името й е Ребека и е изключително красиво и готино момиче, тиха, но и с особено остър темперамент. Всеки ден ми доказва, че е буквално луда по мен, и това ми доставяше известна доза удоволствие. Имали сме невероятни мигове заедно, надявам се и за вбъдеще да е така. Приятели- бол, но имаше един човек, един истински човек, на който имах най- голямо доверие и с когото можех да споделям за абсолютно всичко. Става дума за най- добрият ми приятел Джак, най- добър във всеки един смисъл на думата. С него и най- сивия ден изглеждаше пъстроцветен. Познавахме се още от първи клас и от тогава с него бяхме буквално неразделни. Той ме подкрепяше във всичко, а аз му отвръщах с неумолимо приятелство и топли чувства. Бях сигурен, че в този свят просто нямаше друг човек като Джак. Нали знаете… BFF !!! Сред многото винаги има един истински в живота на човека… Та, стига философски изяви. Може би се чудите как изглеждам? Ще се опитам да не изпадам в дълбоки подробности, някои неща просто не бива да се казват xD. Та… Откъде да започна? Не съм от най- високите момчета със своите скромни 170 см, но като се замисля, никога не съм се оплаквал от това… Тежа 53 килограма, със слабо телесложение, но в никакъв случай кльощав. Без да звуча като момиче, но искам да отбележа, че полагам известни старания за външния си вид. Не бях мускулест, но имах стегнато и добре оформено тяло. Мхмм… Следва лицето. Ако искам да съм откровен на сто процента, лично аз не одобрявам факта, че лицето ми е меко казано твърде младежко за възрастта ми, с меки черти, много малки устни, макар и да не бяха много тънки, твърде прав нос и големи тъмносини очи. Останалите хора се възхищаваха на идеално гладкия ми бейби фейс, но мен леко ме дразнеше… Както и да е. Косата ми беше тъмнозлатиста, или по- скоро много светъл лешник със златисти оттенъци. Относно стила ми на обличане, предпочитах гуменки Converse, малко по- тесни дънки и задължително леко прилепнала тениска в убити нюанси в комбинация със суичър или тънко кожено яке. Дотук с описанията и разясненията.Мисля, че вече е крайно време да пристъпим към истински интригуващата история. Събития, които безусловно и необратимо преобърнаха целия ми живот… Беше началото на септември, първият месец на есента и края на даряващата живот лятна ваканция. Първия учебен месец… Тази година ставах 11 клас, предпоследната ми година в училище и идеалното време за oсъществяването на нови контакти, нови училищни вълнения и куп изпити. Да, изпити. Тях поне нямаше как да избегнем. Всичко беше предначертано… Същия ден аз се събудих доста по- рано от обикновено и веднага се изстрелях в банята, за да извърша обичайните сутрешни ритуали с малко повече старание от друг път. След дългия горещ душ и опиянен от аромата на душ- гела с аромат на ванилия, аз се втурнах в стаята си и се заех да си избирам дрехи. Процедура, без която първият учебен ден изглеждаше като… Ами просто като ден. Избрах си черно бялата тениска с леко деколте и любимите ми тъмносини джинси със сребристи гуменки. Естествено щях да сложа и дървеният зъб на тигър за късмет около врата си, подарък от най- добрия ми приятел. След като оправих и прическата си се запътих към кухнята за да закуся и там ме посрещна тананикащата ми майка, която приготвяше гофрети с кленов сироп. Явно щеше да ходи в галерията, защото под дантелената й кухненска престилка забелязах че е облякла елегантния си тъмнобежов костюм с пола, който идеално подчертаваше тънката й талия и излятото й тяло. Веднага щом ме видя, тя побърза да напълни чинията ми с гофрети и ми даде дълга и топла целувка по бузата. Веднага долових парфюма й. Кедър и жасмин… - Как е сладкото ми момченце тази сутрин?- попита майка ми, докато ми наливаше голяма чаша портокалов сок. Усмихнах й се мило и кимнах леко отнесено. - Идеално, мамо. Татко отново ли е излязъл рано? - Да, тази сутрин има много важна бизнес среща с някакъв важен предприемач от Япония. Но се обади и ми каза да ти пожелая късмет от негово име.- усмихна се майка ми. - Мерси- ухилих се аз.- Надявам се днес да мине забавно… Майка ми постави ръка на рамото ми и нежно ме погали. Слънцевата светлина, която проникваше през прозореца се отрази в диамантения й пръстен и хвърли пъстроцветни светлинки по стените. - Ще бъде забавно, Джереми. Все пак не си се виждал с приятелите си цяло лято. Сигурно много им липсваш. - Да… На някои от тях- казах и се усмихнах доста иронично. Знаех, че някои приятели бяха просто… Манипулатори. Но това нямаше значение в този момент. Щях отново да видя Джак и Ребека. Да, става въпрос за гаджето ми. Няколко минути по- късно на алеята пред къщата се чу изхрущяване на чакъл и майка ми надникна през прозореца на кухнята. - Джак е тук. Е, май е време да тръгваш!- плясна с ръце майка ми. - Да… Така излиза. Е, ще се видим довечера. Чао, мамо. Набързо я целунах по бузата и след задушаващата прегръдка, която трая няколко минути, аз грабнах чантата си и излязох от къщата. Джак ме чакаше пред колата и веднага щом ме видя се усмихна лъчезарно и прекара ръка през грижливо сресаната си коса с цвят на наситено кафе. - Как си, братле?- прегърна ме той. Потупах го по гърба, защото захвата му наистина беше доста як, и той явно разбра намека защото ме пусна. Огледах го смаяно. Джак винаги е бил по- висок от мен, но сега… Сега беше сложил отгоре поне 10 килограма мускули. Прихнах. - Какво си правил цяло лято?- попитах го докато с усилия сдържах смаяния си смях. - Яко бъхтене по строежите цяло лято. Фитнес до припадък. Гадни органични боклуци…- смънка Джак и пъхна ръце в джобовете си, забил поглед в земята. - Ии това с цел…?- смигнах му аз и леко го ударих по рамото. Той се ухили. - Не е заради момиче, ако това си мислиш. Просто… Лека промяна, нали разбираш? - Няма лошо, братле. Знаеш ли, май е по- добре да тръгваме, не искам да пропусна представянето на новите ученици. Всяка година е различно… Поне това. - Тук си прав, Джереми. А и бързаш да се срещнеш с Ребека, нали?- смигна ми Джак. - О даа, хайде!- изведнъж се разбързах и побутнах приятеля си към колата. Наместихме се отпред и Джак натисна пълна скорост. По време на пътя се смеехме на глупостите на Джак и времето буквално си изтече неусетно. - Хахахах! И после Манди повърнала върху роклята на майка му. Бил е умопомрачаващ купон, докато не довтасала баба му! - Хахах!- смеех се със сълзи, когато колата паркира на училищния паркинг и очите ми се спряха на огромната тълпа, която се беше събрала в двора. Гимназия „Голдън Грас”. Училищния марш се носеше навред из въздуха, а гласовете на стотиците ученици накараха едно малко звънче да позвъни в съзнанието ми. Отново бях в училище. Веднага щом влязохме в двора съзряхме нашата компания и очите ми се спряха върху нея още в следващия миг. Прекрасна руса коса, изразителни сини очи и нежни розови устни. Ребека ме погледна и се изчерви до върховете на пръстите си. Аз се доближих до нея и допрях устни до нейните. Тя обви ръце около шията ми и горещо отвърна на целувката ми. - Липсваше ми- прошепна тя в ухото ми. Погалих я по косата и я прегърнах през кръста. - И ти на мен.. Пуснахме се и следващото нещо, което видях, беше деколтето й. Тя забеляза къде гледам и се закиска игриво. Джак стоеше отстрани сякаш на тръни. Ама какво му ставаше..? - Каак си, Джереми?- няколко ръце се стовариха върху гърба ми и замалко не ме събориха на земята. Приятелите ми се смееха от радост, че отново ме виждат. - Перфектно и леко дефектно по краищата.- отвърнах закачливо. Те гърлено се засмяха. - Хора, как прекарахте лятото?- попита Портър, един от най- близките ми приятели. - Хайде да говорим довечера в клуба, че тук е доста шумно- почти извиках. И наистина беше ужасно шумно. Училищния оркестър изсвири и последния марш когато най- сетне се появи директора. Той беше едър мъж с много светла коса и сиви очи. Едно момче нагласи микрофона му и гласа на директора се извиси над тълпата. - Добре дошли! Добре дошли за новата учебна година в гимназия „Голдън Грас”! Както знаете, всяка година има празничен спектакъл по случай октриването на учебната година. Той ще се състои малко по- късно във физкултурния салон… А сега, както подобава традицията, дойде времето да ви представим новите ученици! - Йеееее! Свежо месце!- провикна се един идиот от 12 клас. Директора се направи, че не го е чул и гласа му отново прогърмя над нас. - Ето ги и тях. Това са… Голяма група новобранци застана зад директора и той се зае да чете имената им от един дълъг списък. Тайно се надявах да има някой интересен. Всички изглеждаха… Свежи? Нормално… - И Нора Фрийман! С това име директора сгъна списъка и се оттегли от „сцената”. - Мм, да виждаш някой интригуващ?- прошепнах на Джак. Той сякаш се сепна. - Ами… Не. А ти? - Не… Погледа ми помръкна. Сърцето ми се сви. И аз не знаех какво точно исках да видя и какво точно очаквах, но бях искрено разочарован. Ама какви си ги мислех и аз… Точно в следващия момент чух зад гърба си познат, надут и леден подигравателен глас и стиснах устни, обръщайки се търпеливо. - Май не се радваш да ме видиш, а, Кохен? Стивън Фел. Най- гадното момче в цял Ню Орлиънс, ако не и отвъд. С визията си на фотомодел и загорелия си тен, той засенчваше 99% от момчетата в училището. И не само това. Характера му беше тип „кучка”. Похвално, няма що. До него бяха вечните му бодигарди, тъпи и сурови фукльовци на име Саймън и Тод. Аз спазвах абсолютно самообладание, но за жалост Джак никога не умееше да се контролира, когато станеше дума за Стивън. Приятеля ми смело излезе напред, заел бойна позиция. - Я, я… Кой бил тук. Ам… Нищо лично, забравих ти името- подсмихна се Стивън при бойния вид на Джак. Саймън и Тод се засмяха като две бездушни кукли. - И мога ли да знам какво точно искаш от мен, Стивън?- плъзнах възможно най- опасната си усмивка ( доколкото беше възможно с лице като моето -.-). - Просто исках да те поздравя за успешната ти връзка- кимна Стивън към току- що приближилата ни Ребека. Тя го изгледа с леко презрение. - Благодаря, но нямам нужда точно от твоите поздравления.- казах остро. Гадняра леко се приближи до мен и застанахме лице в лице (мамка му, защо бях толкова нисък?!). - Много знаеш да говориш, Кохен… Очертава се интересна година.- усмихна се злобно Стивън при което ясно усетих омразата която лъхаше от него като отрова. Ребека застана плътно до рамото ми и каза на Стивън и дружките му с опасно леден глас: - Разкарайте се. Тримата сякаш се сепнаха, но Стивън замълча и кимна към другите двама. - Пак ще се срещнем, Кохен. И с тези последни думи те си тръгнаха. Джак беше смаян. Ребека беше накарала Стивън да се откаже! - Леле, Ребека… Ти си огън момиче!- ухили се приятеля ми. Гаджето ми се засмя, разкривайки белите си като сняг зъби. Прегърнах ги и двамата през раменете и заедно влязохме в училищната сграда. Личеше си, че предстоеше една прекрасна, изпълнена с емоции учебна година… Класната стая беше същата като миналата година, слънцето грееше ярко в нея и прашинките танцуваха на слънчевата светлина във вихър от смях, трополене на столове и оживени приказки между учениците. Като за начало на годината имахме единствено три часа и мъчението нямаше да трае толкова дълго. Госпожа Варгас, класната ни ръководителка, влезе в стаята и ни поздрави за добре дошли. Тишината бързо се спусна над класа след още няколко минути и ученическата атмосфера отново изпълни пространството. - И така, ученици. Днес ще започнем с Гражданската война… Бла-бла-бла, тинтири-минтири… Половин час по- късно клепачите ми натежаха, химикалката ми вече не беше чак толкова вкусна, а яркото слънце сякаш помръкна. Нещо ме накара да отклоня поглед от госпожа Варгас и да го вперя през прозореца. И стана. Видях го за първи път. Стоеше на отсрещната страна на парка и сякаш гледаше в мен. Беше твърде далеч, за да различа детайли. Само видях, или по- скоро различих, че беше много блед. Неговото присъствие сякаш караше дневната светлина да сияе по- слабо, а ветрецът сякаш шепнеше нещо… Изведнъж сърцето ми се сви и усетих мощен мрак да залива сетивата ми. Студ, който пробиваше тялото ми с остри игли. Усетих, че ме наблюдаваше, но и усетих нещо странно да докосва сърцето ми. Интерес. Ребека положи ръка върху моята под чина и аз отклоних погледа си. Усмихнах й се мило и отново извърнах глава към парка. Него вече го нямаше, а слънцето беше възвърнало своето неизменно, сияйно великолепие…